The Man Who Sold The WOrld

Отдавна не бях слушала Nirvana. Депресантска музика.Мдам, поне за мен.Чувствам се странно.Някакси имам чувството,че Недялко все пак таи някакви чувства към мен, но неискам да правя повече опити да го спечеля.Явно не е за мен.Сутринта бях кълбо от нерви, накарах се на баба ми, после ми стана криво,че съм й се развикала. Мама ме помоли да излезя на разходка. И на мен ми се излизаше, но шефа беше online и реших да си остана вкъщи. Следобеда обаче излязох малко с мама. После тя отиде на урок, апък аз тръгнах самичка по центъра. Искаше ми се Лъчо или Ицо да са с мен, но реших да не търся Лъчо, а с Ицо неможах да се свържа. Останах си самичка. Шляех се по улиците. Влизах в магазините, разглеждах, мечтах си. В крайна сметка си понакупих разни нещица :) Успях даже да си намеря шампоана в една аптека :))) След 2 часа и половина разходка вече беше време да се прибера вкъщи. Татито много ми се зарадва, че си дойдох преди 19ч :) Мама си дойде и семейната идилия се възвърна. Но вече не бях сутрешното кълбо от нерви. И на душата ми й беше по-добре.

30.11.2005 00:55h

It’s the First Day of the Rest of My Life

Яко звучи, нали? И песничката е яка! Вече и аз си я имам и си цикля на нея цял ден.
Днес малко се поядосах, но за щастие бързо намерих решение на проблема и ми олекна на душата. Е, частица яд все още тлее в мен, ама това е живота...
Сутринта се сепнах, когато се сетих какво сънувах. Пак него, пак искаше да се върне при мен. Само че този път го искаше пред нея и го поиска така, че да я заболи максимално. Какво ли се върти в подсъзнанието ми сега? Вярно, преди 3 години по това време се разделяхме. Но това мина, остана в миналото. Сега живея живот коренно различен от тогава. Единственото, което е останало е спомена за първата споделена любов. И дано не си остане и последната!От няколко дни се усещам, че немога да мечтая. Замислям се за нещо, което искам да ми се случи, но много малко след това усещам, че мисълта ми е отлетяла в друга посока и се занимава с проблемите в настоящето. Всъщност май незнам какво искам да ми се случи. Страх ме е, че скоро може да се случи най-лошото и гледам да живея в настоящето, за да не си изграждам напразни надежди. Не с позволявам да се връщам в миналото, защото за каквото и да се сетя, все ми донася болка, защото вече няма да ми се случи и за щото съм страшно самотна тук. Да, това е горчивата истина – сама съм. Дори така нужните ми приятели са далеч от мен. Малкото ми приятели, които са тук, ги вихри живота и не се усещат, че имам нужда от подкрепата им. Може би така е по-добре, защото ставам по-самостоятелна. Но пък ставам по-заядлива и започва да се заражда егоизъм в мен. Но какво пък – всяко зло за добро.
It’s the First Day of the Rest of My Life
Живей, приятелю! Само това ти е останало! Живей го тоя скапан и изпълнен с болка и мъка живот. А дано накрая душата ти намери пътя към Рая, в който ще бъде свободна и щастлива...

Wake Me Up When September Ends

В тежък момент, когато си се стегнал до максимум и мислиш, че каквото и да ти се случи ще го пуснеш покрай себе си и няма да ти натежи, става точно обратното. Както бях силна, така цялата ми сила изчезна, направо се изпари; направо имах чувството, че се изложих хипер брутално, че паднах до адски ниско ниво .... Ивайло ме успокоява и ми каза, че не съм паднала толкова ниско, просто така се е случило, и вината не е в мен, и не аз трябва да се чувствам тъпо. И аз самата се опитвам да си правя психотерапия като се самонавивам, че е трябвало да се случи, за да осъзная колко много мога и колко съм интелигентна и да приповдигна малко и без това ниското си самочувствие. На моменти успявам да се почувствам по-добре. Но точно сега пак ми е гадно ... Толкова ли нещастно същество ли съм? Толкова ли няма кой да ме обикне истински?
Хехе, слушам си “Wake Me Up When September Ends” Тези думи ми напомнят случилото се след края на семпетмври. Тогава животът ми уадри поредната жестока плесница, за да ме събуди, да ми покаже, че е гаден, че не трябва да си правиш планове, че не трябва да оставяш днешната работа за утре ... и още куп неща ... Дали този път ще си науча урока? А дано, ама надали!!! Май имам доста да патя и да изплащам грехове. Такава ми била ориста. Ще си нося кръста – т’ва е!

48-ми ден

48-ми ден. Доста време, но също така не и чак толкова много. Реален пример за това как преумора + ядове успяват да променят живота на едно семейство. 48 дни таткото ми лежи безпомощен като малко захвърлено животинче. На 3 пъти беше на ръба да ни изостави и нещо го връщаше към живота, при нас, при хората, които адски много го обичат. Докторите го бяха отписали и сигурно напук на тях той все още е сред нас. Личният ни лекар се учудва как човек с неговото болнo сърце преживя такъв тежък инсулт и най-вече, че се възсатновява доста добре. Ще трябва време, доста време, докато проходи. Но ще проходи! Убедена съм! За жалост нещо дълбоко в мен ми казва, че лявата ръка няма да се раздвижи .... Важното е, че е с нас! И с това изпитание се борим, и то доста успешно! Дано само не загубя пътя си към щастието в грижи около татко, защото тогава незнам мен кой ще ме обича и ще бъде до мен!